Орална имплантология :: Началото - част I
Началото беше през 1972 година, когато бях в ІV - ти курс студент по стоматология. Класирах се за стаж в бившата ГДР заедно с още 9 мои колеги от курса. В гр. Талвиц, където се проведе стажът, малко градче до Лайпциг, в старинен замък се разполагаше супермодерна клиника по челюстно-лицева хирургия. Ръководител на клиниката беше Проф. Бетман, изключително топъл, внимателен и сърдечен човек за германец.
Замъкът беше отлично поддържан. Около него имаше огромен парк с вековни дървета, поляни и езеро с лебеди. Паркът беше много чист и също така добре поддържан.
По коридорите на замъка можеха да се видят рицарски доспехи и картини от големи майстори на четката.
Ето в тази обстановка се запознах за пръв път със зъбните имплантати, нещо, което по това време в България не можеше да се види, даже едва ли не беше забранено да се прави. Връщайки се назад в годините, осъзнавам колко различни, дано не е пресилено казано наивни, бяха концепциите относно имплантологията тогава и колко много е напреднала тя днес. В клиниката на проф. Бетман се поставяха т.н. "ножовидни" имплантати тип Linkow, при това, забележете от хром-кобалт-молибденова сплав. На всеки е известно, че в дългогодишните научни и емпирични лутания, търсейки идеалния имплантологичен материал, стоматолозите са достигнали до извода, че това е титанът. От днешна гледна точка хром-кобалт-молибденовите сплави са история, а ножовидните имплантати, поради фиброинтеграцията си в организма, в този си вид вече не се използват. Тогава обаче, ние попаднахме в един фантастичен свят и онемели гледахме диапозитиви и филми, илюстриращи тогавашната техника за имплантиране. А проф. Бетман за времето си беше име в световната имплантология. Също така имахме възможността да наблюдаваме и операция на живо. По това време в литературата се публикуваха доста сериозни резултати с този вид имплантати.
Още тогава си казах, че като се върна в България ще намеря начин да си направя имплантати и ще опитам да ги поставям, тъй като немците не продаваха. Беше трудно по това време да се добере човек до каквато и да е научна информация, особено западна. Следях немското списание "Стоматология", за което бе абонирана поликлиниката. Там можеше да се намерят статии за имплантати.
По щастлива случайност постъпих на работа в Неврохирургично отделение на бившата Окръжна болница гр. Сливен. Тъй като оперирахме в една и съща операционна с ортопедите, научих доста за т.н. " пирон на Кюнчър". Този вид пирони се използват за остеосинтеза / хирургично лечение / на фрактури на дългите кости и след зарастването не винаги се изваждат, понеже пациентите отказват в повечето случаи повторна операция и тогава пиронът остава цял живот, примерно в бедрената кост на човек и не причинява вреда. При повечето пациенти, обаче пироните се изваждат след консолидиране на фрактурата и се бракуват, тъй като не са годни за повторна употреба.
Казах си, ето го материала за имплантати. Щом като стои цял живот в костите на краката и ръцете, защо да не стои и в челюстите? А съвсем не беше трудно да си взема такъв пирон от бракуваните.
С моя зъботехник нарязахме един пирон на Кюнчър / най-дългите от тях са по 52 см./, моделирахме имплантати, отляхме ги и оставаше само да намерим човек, който да се нуждае от такива и да се съгласи да му ги сложим. Не беше особено трудно. Пациентът беше авантюристична натура. Изключително здрав физически и с невъобразимо стабилна психика. Миньор по професия. Имаше зъби само във фронталната област на горната и на долната челюст и даваше мило и драго някой да му направи зъби, които "да не се свалят" и да "може да се нахрани най-после като хората".
Направихме операциите за поставяне на крайните опори и мостове по метода "Adapta" с бленд-корони, инкрустирани с пластмаса / по това време се работеше само това /. Годината бе 1978.